Към съвременните родители са отправени страшно много изисквания и те са затрупани от най-различни теории за отглеждане и възпитание. Като започнем от това каква музика да слуша майката по време на бременността, минем през храненето и стигнем до безбройните възпитателни и образователни направления, то се оказва, че толкова много информация и толкова много посоки, в които трябва да се справят, се оказват объркващи и изтощаващи.
Естествено всеки родител иска най-доброто за детето си и се старае, полага усилия, дава всичко от себе си. Но в един прекрасен ден чува думите: „Детето ви е за психолог!” и … и се страхува. Освен това тези думи най-често се преживяват като обвинение. Обвинение, че не се справя в най-важната си мисия, макар всички усилия и всички трудности.
Обикновено преди да потърсят психолог, родителите са опитали различни похвати, някои от които за кратко са били ефективни, други – никак. Често те се питат дали е по-добре да бъдат търпеливи и угаждащи, да бъдат приятели на децата си, или трябва да упражняват строг контрол с твърда ръка. Спомнят си как самите те са били възпитавани, което ги води или до идеализация, или до тотално отхвърляне. Освен с проблемите около децата, майката и бащата трябва да се справят и със собствените си чувства – гняв, отчаяние, раздразнение, безпомощност.
Родителите се обръщат към психолог, изпълнени и с други преживявания – надежда, че той ще им помогне, ще им каже как да се справят, но и притеснение, че той ще ги обвини, че някъде да сгрешили. Важно е да отбележим, че психологът не обвинява и не санкционира. Той нито е в позиция на идеален свръхчовек, нито в позиция на съдник. Психологът е единствено специалист. Което обаче не означава, че има готови отговори. Един и същ проблем в две различни семейства ще има съвсем различни причини и решения. Ето защо преди да се срещне психологът с детето, ако изобщо се налага да се срещат, родителите го посещават и разговарят с него – за семейната обстановка, за детето и за всичко, което би могло да има значение в конкретния случай.
Погрешно е да се смята, че децата не разбират, не знаят какво се случва и съответно не страдат. Сякаш те трябва да са щастливи, просто защото са деца, а страданията са достъпни само за възрастните. Всъщност децата страдат, но не винаги имат достъпен език за това, което ги измъчва и най-често те ни го „казват” чрез поведението си – като се започне от проблеми в храненето и чести боледувания, през агресивни прояви и провали в училище, до употребата на вещества и опити за самоубийство.
Когато децата демонстрират проблемно поведение и симптоми, това, което родителите трябва да контролират, са собствените си реакции, защото голяма част от проблемите в поведението на децата възникват в пряка връзка с емоционалните трудности на родителите. А тези трудности понякога са само частично осъзнати и не могат да се контролират. Някои грешки, които родителите допускат, са от незнание, но още повече трудности произтичат от несъзнаваните емоционални проблеми, които водят началото си от собственото им детство.