През лятото, когато много се говореше за филма „Одисей“, до мен стигна препоръка за книга, на която не обърнах никакво внимание. Избягвам да гледам, слушам или чета онова, за което в момента много се шуми, поне докато шумът е прекалено силен за моя слух.
Само че тази книга буквално ми се наби в очите при едно от редовните ми посещения в Столична библиотека и се усетих принудена да я заема. Започнах да я чета с недоверие, което се превърна в любопитство, а след това преживяването ме погълна. Четох я толкова бавно, колкото никога не чета. Измина месец откакто я затворих и все още съм под нейно влияние. Благодаря на Анастасия Дилова от Факултета по славянски филологии към СУ, че в едно видео в социалните мрежи препоръча „Пенелопеида“ на Севда Костова. А аз споделям малка част от впечатленията си, защото ми се струва, че много жени ще се разпознаят в образа на Пенелопа.
„Пенелопеида“ е много повече от историята на Одисей, разказана от търпеливата му съпруга. Това е роман за любовта като действие и нейната величествена сила да променя. Авторката ни представя разтърсващите душевни битки, които Пенелопа води, докато чака своя съпруг в продължение на цели 20 години. Това са битки с ревността, със страха, с обидата и огорчението, с горделивостта, с отчаянието, битки с желанията на тялото и душата, дори със самата любов.
Любовта на Пенелопа е като демонстрация как се работи със сянката, как се надмогва егото и как се прощава. Когато не харесваш някои постъпки на любимия, когато не ги разбираш, когато ги осъждаш – как тогава да го обичаш? Пенелопа ни показва как – вглеждайки се в себе си, търсейки висшия смисъл, отказвайки се от контрола, връщайки се към собствения си център. Без да е жертва, която прави компромиси със себе си, Пенелопа съзрява и осъзнава, че този свят е свят на дуалности, а целта на живота и на любовта е да постигнем интеграция и единство.
Докато четох, бях свидетел на пътуването на една душа, която се стреми към разширение и единение с Твореца и за мен това е дълбоко вдъхновяващо.
Някъде през VIII-VII в.пр.Хр. Омир пише едно от най-влиятелните произведения в световната литература – поемата „Одисей“ и ни разказва за десетгодишните премеждия на митичния герой по пътя към дома му след Троянската война. Двадесет и осем века по-късно Севда Костова пише одисеята на Пенелопа и заради изключителната философска и художествена стойност на труда си е предложена за Нобелова награда. Очевидно не я е получила, но е оставила безценно наследство, което напоследък е възродено за нов живот.
За финал споделям един откъс, който малко съкратих:
„Да вървя, крачка по крачка, към осъществяване на върховния промисъл, това е единственото ми желание. Границите на моето същество се рушат и падат. За онези, чиито дух е сляп, това е краят. Аз обаче достигам през разрушението и съборените граници до откритите простори, където царува безкрайността. Сливам се със света и усещам могъщия ритъм на общото течение, което ме носи напред заедно с всичко и всички. Вече не съм противопоставена на цялото, а съм едно с него и сама се чувствам по-значима чрез това единство. Разбирам смисъла на титаничната борба, през която минах. Тя е пътят, който води към божественото освобождение, към приобщение със силата без лик, но ненакърнима и неразрушима, кръв и дихание на вселената. Всичко видимо и невидимо е плод на нейната игра. Съзнанието, че и аз съм включена в играта, ме изпълва с гордост. Съчетавам творението и твореца. Намирам се в нова двойственост. Животът ми се движи по два кръга, единия, стария, вътре в нещата, и другия над нещата и над самата мене. Бях благословена с просветление.“
*заглавието „Любовта като път“ е по неслучайна аналогия с книгата „Болестта като път“.